Лирично отклонение 07.02.05

Чувствам се празна отвътре. Душата ми е празна, тиха. Чуват се само малките капки кръв, който се процеждат през спомените и се превръщат във вятър. Помолих Бог да те върне при мен а той ми прати сън. Сън, в който успях да те прегърна, но прегръдката се стопи като паднала в морето снежинка. Сън, който ме направи щастлива за миг, и нещастна за цяла вечност. Отиваш си, не успяваш дори да погледнеш назад. Стъпките ти отекват в главата ми и се страхувам, че никога вече няма да ги чуя. Усмивката ти избледнява и изчезва, изгубена в тълпата. Пръстите ми са ледени и не усещат какво докосват. Защото не докосват теб. Очите ми не блестят, смеха ми не е същия. Нито усмивката ми. Цялото ми същество се моли да се върнеш. Очите ми виждат теб във всеки друг и дори когато ги затворя, пак виждам теб. Отнемаш ми съществуването, когато си тръгнеш. Дишам, но не поемам въздух, а само спомена за теб. Вятъра не развява косите ми. Не чувам дори шума от собствените си стъпки, когато заглъхнат твойте. Песента на природата секва. Дали плаче с мен? Или и тя е изгубила някого, както аз изгубих теб. Ще се върнеш ли? Не знам. И ти не знаеш. Искаш ли поне? Надявам се само. Света се върти и все някъде по средата на пътя трябва да се срещнем. Пиша стихове за теб, но губя римата. Губя смисъла. Губя себе си. Ще се върнеш ли? Не знам. И ти не знаеш…