Примавера

- Чакай малко… - извика Примавера след отдалечаващото се момче.
- Какво искаш? – раздразнено и отговори той, без дори да си направи труда да се обърне.
- Не се запознахме!
- Не ми и трябва.
- Аз съм Примавера.
- А аз си заминавам.
Той продължаваше да не се обръща. Направи няколко крачки и излезе на главната улица. Вече нищо не го интересуваше. Нито нахалната непозната, която все още викаше след него, нито това, че обувките му бяха пълни с вода. Нека си вика, той дори не я чуваше вече. Той беше вече достатъчно далеч, а и дъжда заглушаваше виковете й. “Примавера, пролет…”, помисли си момчето и яда му мина против желанието му. “Това ако е пролет…” . Не беше спирало да вали от три дни, понякога силен дъжд, като из ведро, понякога гадни ситни капчици… Никаква пролет не беше… средата на есента… Ноември никога не е бил толкова мокър…
Примавера повика малко след него, без никакъв успех. Е, добре, може да не е бил той… Тя седна на стълбите пред жилищния блок и се загледа след него. Усети че се държи глупаво. Той дори не беше и казал името си, не можеше да е сигурна че търси именно него. А и не можеше да го пита… Все пак едва ли много хора биха отговорили на въпроса “Да сме се срещали в друг живот случайно?”. Примавера се чдоса на себе си не на шега. “Тъпачка”- прошепна си тя почти на ум и скръсти ръце. На фона на сивата уличка момичето изглеждаше като от друг свят. С дрехите си в искрящи цветове и дългата коса Примавера привличаше вниманието на всички, но не и неговото… “Ами ако е бил той?” – предателската мисъл отново се загнезди в ума й. Вече седем години го търси…Седем години от онзи прокълнат четвъртък, когато тя беше на единадесет и когато баба й й разказа тази глупава легенда… Примавера излезе на голямата улица и отново умислено се загледа в посоката, по която тръгна непознатия. Не усещаше студа, въпреки че беше съвсем леко облечена с яркорозовите си поличка и блузка и тънкото бяло яке. Тя тръгна към къщи. Спря пред витрината на огромен магазин и се огледа. Косата й беше прилепнала до тялото й чак до кръста, мокра и несресана. “Добре че не нося грим” – помисли си Примавера и се усмихна. Цял ден бе обикаляла по улиците. Имаше странно предчувствие. Не че вярваше на предчувствия, но… Нещо и подсказваше че все пак… Тя отново си спомни за тъмнокосия непознат и отново се ядоса, този път на него. Как можеше да е такъв глупак? Поне можеше да й каже името си. Нищо нямаше да му стане… Дали щеше да го види пак? Може би работеше наблизо, или пък живееше в квартала…
Примавера погледна големия часовник на площада на който се беше озовала. Беше вече достатъчно късно за да се прибира. Сви по една уличка вдясно и продължи напред между къщите. Дъжда вече я дразнеше. За седем години много пъти я беше хващало яд на баба й че й разказа легендата, но сега беше различно… Имаше чувството че никога не е била толкова близо до целта си. Нещо й подсказваше че именно той беше, когото тя търсеше… Примавера отново се намръщи като си представи че пак ще трябва да го търси…
По същото време на километри от нея вървеше високо тъмнокосо момче. Беше съвършено мокър и изглеждаше нервен. Влезе през вратата на тъмна жилищна сграда и на един дъх изкачи стълбите до деветия етаж. Асансьор от години нямаше, и отдавна беше свикнал да се качва пеша. Отключи голяма кафява врата в дъното и влезе. Лъхна го миризма на застояли вестници.
- Здравей… - каза той тихо.
Малка рижава котка се бе появила в коридора да го посрещне.
- Здравей Примавера, и аз се радвам да те видя…
Мъжът влезе в хола. Беше около двадесет и четири годишен, висок тъмнокос с кафеви очи. Беше съвсем мокър. Преоблече се и седна на дивана. Котката се настани в скута му.
- Днес я срещнах… Примавера… - каза той на глас, но като че ли на себе си – и я подминах…
Той не можеше да обясни защо избяга… Защо не остана при момичето, което толкова дълго вече сънуваше. Може би го беше страх от този сън, страх го беше да не разруши идеалистичния образ за тази Примавера, кято имаше в мислите си. За своята Примавера…
Примавера лежеше на леглото си и мислеше. Съвсем ясно помнеше единадесетия си рожден ден, преди седем години, когато баба й й разказа легендата… За тайнствения непознат, когото ще познае като го види, и когото трябва да намери… Повече от всякога тя бе убедена че това е той.
***
На следващия ден слънцето изгря над града. През нощта дъжда бе спрял и всички се радваха на един от последните слънчеви дни от отиващата си година.
Едно момче и едно момиче вървяха едно към друго от двата края на града.