Тази, която...

Monday, February 07, 2005

Хари Потър и Пазителката на Паралели (откъс)

Хари се огледа. Намираше се в неголяма стая, явно трапезария. Беше чисто и спретнато, обзавежданего беше скромно но с вкус. На кръглата маса в средата на стаята стояха мъж и жена и вечеряха. До тях бебе на около годинка се смееше и гукаше. Хари усети пареща болка в стомаха си. Майка му и баща му дори не са имали представа какво ги очаква след броени минути. Просто си стояха и вечеряха, може би са правили планове за следващия ден, помисли си момчето и отново усети парещата болка. Той се приближи за да чуе разговора им.
- Не, няма никакви следи от него – каза Джеймс и се усмихна – Да се надяваме скоро да няма. Но хайде да говорим за нещо друго.
- Разбира се – съгласи се веднага Лили – Утре смятам да посветя целия ден на Хари. Ще го изведа някъде, не е излизал от месеци…
- Но Лили, не мислиш ли че е опасно?
- Едва ли, ще се подазходим за няколко часа, нищо няма да ни се случи.
Хари изстена. Искаше му се да затвори вратата, да им изкрещи да тръгват, да бягат, искаше да ги спаси и знаеше, че не може. Стисна юмруци и се облегна на стената.
- Аз ще сложа Хари да спи – каза Лили и взе бебето на ръце.
- Аз ще прибера масата тогава.
Хари затвори очи. Не беше сигурен дали иска да гледа повече. Обърна се към вратата за да излезе но в този момент се разнесе оглушителен трясък и той падна на земята от изненадата. Не искаше да вижда какво има зад гърба му. Не искаше да присъства на смъртта на родителите си. Обърна се към тях и бавно отвори очи. Срещу баща му в трапезарията стоеше някой, когото Хари веднага позна. Лорд Волдемор беше извадил магическата си пръчка и вървеше бавно към баща му.
- Лили! Грабвай Хари и бягай, аз ще го задържа! – чу се вика на Джеймс. Бебето заплака, а Лили се опита да избяга.
Волдемор се смееше. Пронизителния му смях сякаш убиваше Хари. Белега го заболя по силно от всякога, болката разцепваше главата му на две. Той падна на земята.
- Бягството няма да те спаси – чу Волдемор да казва с тих глас – И ти ще умреш както умряха приятелите ти. И ти ще се молиш за пощада както те се молиха – Волдемор отново се смееше зловещо.
- Никога! Никога няма да те моля! – изкрещя Джеймс и се хвърли към Волдемор
- АВАДА КЕДАВРА! – силна зелена светлина лумна изведнъж.
Проклятието пониза въздуха и два вика се смесиха. Хари викаше от болка и от ужас. Джеймс беше паднал мъртъв на земята.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! – изкрещя Хари.
Нямаше смисъл. Баща му беше вече мъртъв. Хари се изправи с мъка и тръгна в посоката, където беше тръгнала майка му. Волдемор го последва, все още смеейки се зловещо.
- Сега е твой ред, Еванс!
- По добре мъртва отколкото в лапите ти! Чудовище! – изкрещя Лили ужасена.
- Нима наистина вярваш че можеш да ми се противопоставиш? Можеше да бъдеш тази, от която всички се страхуват. Можеше да имаш всичко, но избра този път. Осъзнаваш ли сега колко много сгреши? Видя ли как свърши обичания ти съпруг? Сега и ти ще свършиш така. И ти и това дете.
- Не Хари! Само не Хари! – изпищя майка му и го обгърна с ръце.
- Само ти си виновна, Еванс! Ти си избра тази мизерия, която нарича живот. Сега ще умреш в мизерия.
Хари изтръна от ужас. Какво искаше Волдемор от майка му? Каква е била връзката им? За какво говореше той? Нима беше възможно…
- АВАДА КЕДАВРА! – за втори път прозвуча проклятието и лумна силна зелена светлина. Хари отново извика. Майка му се свлече на земята. Беше мъртва.
Настана тишина. Чуваше се само плача на малкия Хари и хриповете на Хари. Волдемор пристъпи към Лили. Хари не можеше да повярва на очите си. Какво правеше той?
Волдемор се приближи съвсем близо до Лили и отмести тялото и от бебето което тя все още държеше. След това се обърна към жената и… Хари помисли че сънува. Волдемор я погали по косата и прошепна
- Ти не трябваше да свършваш така…
След това се отдалечи и насочи пръчката си към малкия Хари.
- Авада Кедавра!
В този момент се случи нещо неочаквано. Освен силна зелена светлина в стаята засия и червена, много по силна от тази от проклятието.
- Какво по… - вика на Волдемор беше заглушен от силен трясък.
Хари ахна. Червената светлина ставаше все повече и повече. Втори трясък прозвуча и Хари имаше чувството че цялата къща се срути.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ – отекна ужасения вик на Волдемор.
Хари го погледна и видя как най страшния магьосник на всички времена сякаш изгаря отвътре и от него остава само тънка струйка дим. Момчето се свлече на земята в безсъзнание.

Час по късно Хари лежеше в леглото си и трепереше. Значи затова Волдемор не е успял да го убие. Бил е прекалено слаб, за да го убие. Почувствал е нещо което никога е нямало да си прости. Но каква беше връзката между майка му и Черния Лорд? За какво говореше той, как е можела да бъде тази от която всички се страхуват. Да не би Волдемор да беше обичал… Да беше обичал майка му? Хари поклати глава невярващо. Волдемор не беше способен да обича. Но тогава за какво беше онова… Момчето се обърна в леглото. Имаше още много въпроси на които никой не можеше да му отговори. Не можеше да издържи ще веднъж да види родителите си да умират. А и може би нямаше да разбере нищо повече от това… Хари се обърна още веднъж и затвори очи. Трябваше да заспи, поне да се опита, но не можеше. Последните мигове на родителите му го преследваха и не му даваха мира. Нопоне сега знаеше. Сега знаеше че те не бяха молили, не бяха паднали пред Черния Лорд, а бе станало обратното. Той се бе разчувствал. Хари искаше да разбере защо. Стана, грабна мантията невидимка и излезе от спалнята.
Преди да осъзнае какво прави и къде отива вече се намираше в Голямата зала. Тя беше почти тъмна и само Луната от омагьосания таван все още осветяваше четирите маси на домовете. Вече нямаше никой и Хари не беше съвсем сигурен че трябва да бъде тук по това време, но не спря и не се върна назад. Продължи да тича и спря чак когато стигна до вече познатия му коридор. Точно когато се канеше да влезе обаче зад гърба му прозвуча глас.
- Хари?
Хари едва не извика от изненада и се обърна.
- Какво правиш тук толкова късно? Всички вече спят.
- Професор Дъмбълдор… Трябва да ми кажете… Каква е била връзката между Волдемор и майка ми!
Дъмбълдор въздъхна.
- Не знам как си разбрал за това. Ела в кабинета ми – каза той и тръгна.
Хари го последва объркан. Щом стигнаха до познатия водоливник, Дъмбълдор спря и прошепна “раконог огнемет”. Водоливникът се измести и на негово място се появи голяма врата, през която двамата минаха.
- Седни, Хари – подкани го Дъмбълдор и му посочи едно кресло пред бюрото.
Момчето седна.
- Много малко хора знаят за тази история. Мисля че ти трябва да я научиш сега. – започна Дъмбълдор тихо.
- Каква е била връзката на майка ми с Волдемор?
- Ще те помоля да не ме прекъсваш, ако може.
- Съжалявам професоре… - смънка Хари и се облегна в креслото.
- Преди около двадесет и пет години, Хари, както може би си се досетил и сам, Волдеморт допусна най голямата си грешка. Той се влюби.
- Волдемор се е влюбил? – недоумяващо попита момчето.
- Да, Хари. Волдемор се влюби в Лили Еванс. Тя беше много по малка от него, и със съвсем различни виждания от неговите. Преследваше я, убиваше за да не му пречи никой по пътя до нея. След това тя се омъжи и роди теб, и той никога не можа да се примири с това.
- Но как е възможно, Волдемор не познава любовта…
- Да, така е, защото е обичал само веднъж. Тази любов е неговото проклятие, затова той лично искаше да убие майка ти и баща ти. Сигурно си се питал защо Волдемор лично е убил родителите ти а не е изпратил някого. Той си мислеше че ако той я убие ще спре да я обича. Но, Хари, не се заблуждавай. Той наистина не е способен да обича. Чистата любов е нещо което той никога няма да разбере. Мания, желание да я притежава, всичко друго, но не и истинска любов. И все пак това беше причината той да изгуби силите си. Просто самият той не можеше да приеме, че може да се влюби.
Хари затвори очи. Значи беше прав. Може би Волдемор наистина не беше способен да обича, но бе изпитвал нещо към майка му.
- Сега, Хари, ако това е всичко ще е най добре да отидеш да се опиташ да поспиш.

0 Comments:

Post a Comment

<< Home