Амели 09.02.05

Понякога денем, ако се заслушаше, чуваше шума от много коли, които минаваха по намиращия се наблизо път. Те бяха все различни. Амели като че ли си ги представяше. Тежкият, силен звук беше на голяма, синя кола, мислеше си тя. Всичко останало бе еднакво всеки ден. Белите стени на приюта, твърдото легло, ниската възглавница. Откакто се помнеше, Амели имаше само едно легло и едно одеало. Носеше еднакви дрехи като всички в приюта, и не ги смяташе за свои. Ставаше в осем с всички, обличаше се и закусваше пак с всички, лягаше си в девет и половина дори лятото, когато слънцето още светеше през прозореца на стаята й. Стаята си делеше с още четири момичета. Ани, която беше най добрата й приятелка, Лили, която беше дошла скоро и почти не се познаваха, вечно намръщената Валентина и къдравата Мари. За миналото си Амели не знаеше много, майка й е била добра жена, казваха и от приюта, но починала от тежка болест, баща никога е нямала. Амели живееше в приюта от много време, шест години. Знаеше наизуст коридорите, стаите, в които учеха, дори петънцата по стените. Обичаше мис София, жената, която се грижеше за тях. Мис София беше идеала на Амели за жена. Беше средно висока и имаше дълга червеникава коса. Тя се грижеше за момичетата от тази стая и за съседните две. Беше много мила и имаше красива усмивка. Любимото и занимание бе да си говори с момичетата.
И така си живееше Амели, в приюта с приятелките си и мис София. Докато един ден се случи нещо странно.
Сутринта Амели се събуди и погледна часовника над вратата. Всеки момент мис София щеше да влезе и да ги събуди. Щеше да поглади бялата си престилка и да каже “Закуската ви чака”, както правеше години наред. Вратата се отвори, и Амели зачака да чуе гласа на жената, която смяташе за своя майка. Но вместо това се чу друг глас. Неприятен, груб женски глас.
- Ставайте! – провикна се гласът. – Ставайте веднага, поспалани такива!
Оттогава гласът идваше всяка сутрин и ги будеше. Амели не посмя да попита какво е станало с мис София, към новата жена изпитваше страх. Тя беше ужасна жена. Висока и много слаба, с черна лъскава коса, стегната на лъскава опашка. Носеше кръгли очила на острия си нос и имаше много тънки, свити устни. Очите и не бяха изразителни, бяха малки и вечно присвити. Амели никак не я харесваше. И новата не харесваше Амели. Държеше се с нея сякаш по лошо от останалите. Скубеше я, когато решеше косата й, обличаше дрехите й бързо, невнимателно. Това продължи дълго, няколко месеца. Амели се чувстваше ужасно. Новата ставаше все по зла и по зла, караше се на Амели, дори посегна да я удари…
Наближаваше рожденния ден на Амели. Разбира се, нямаше да го празнува, както не беше празнувала никой досега. Но все пак не всеки ден се става на седем, мислеше си тя. Ако мис София беше тук, щеше да и направи торта и дори да и купи подарък. Амели мечтаеше за кукла. Мечтаеше си да сресва косата й и да глади роклята й. Никога не беше имала кукла, или поне не помнеше. Бяха й казали, че в нещата, които майка й й беше оставила, има хубава кукла с дълга коса, но не знаеше дали е вярно и никога не я беше виждала.
Дните се нижеха неусетно, все така както преди. Амели беше изгубила всякаква надежда, че отново ще види мис София. Новата вече не беше “нова”, казваше се мадам Вернер и искаше да се обръщат към нея с “мадам”. Държеше се все така лошо.
Една сутрин Амели се събуди пак по обичайния начин. Мадам Вернер облече всички набързо и ги прати за закуска. Амели понечи да излезе от стаята, но жената спря грубо нея и Ани.
- Вие стойте тук. Ще закусвате по късно.
Мадам Вернер стисна Амели и Ани за ръцете и ги поведе през коридорите.
Амели не проумяваше къде отиват. Не беше минавала оттук досега. Да не би да бяха направили нещо лошо, и да ги водеха да ги накажат? Амели не искаше да я наказват, утре беше рожденния и ден. А и не беше направила нищо. Държеше се добре, даваха я за пример. Вървяха дълго. Коридорите вече не бяха бели, стените бяха от дърво а пода беше покрит с мокет. Внезапно мадам Вернер спря пред една голяма дървена врата и я отвори. Бутна момичетата вътре и излезе. Амели никога повече не я видя.
Мис София не бе забравила момичетата. Тя стоеше в стаята, в която влязоха, и се усмихваше. Разказа им че трябвало да напусне приюта, за да роди своето дете. Запозна ги с новия си съпруг и с малкото си бебе. Амели умираше от щастие. Беше се изпълнило едничкото и желание на рожденния й ден. Да види отново мис София.
Директорката на приюта се мръщеше срещу светещото през прозореца януарско слънце. Сложи ръка на очите си и подаде някакви документи на мис София. Тя ги пое с усмивка и се разписа. След това се обърна към Амели и Ани.
Бе подписала документите за осиновяването.